Публикации маркирани с ‘Интелектуална собственост’

В дигиталната икономика софтуерът отдавна не е просто технически продукт. За много компании той е основният актив, върху който се изгражда цялата бизнес стойност – независимо дали става дума за мобилно приложение, вътрешна корпоративна система, SaaS платформа или специализиран индустриален софтуер. Именно затова въпросът кой притежава правата върху компютърната програма има не само юридическо, но и сериозно икономическо значение.

На практика именно тук възникват и най-честите недоразумения. Много възложители приемат, че щом са платили разработката, автоматично придобиват и правата върху резултата. Разработчиците, от своя страна, често остават с впечатлението, че всеки код, написан лично от тях, им принадлежи независимо от контекста, в който е създаден. Истината обикновено е по-сложна и зависи от конкретното правоотношение, в рамките на което е разработен софтуерът.

В българското право компютърните програми са защитени като обект на авторското право по реда на Закон за авторското право и сродните му права, който транспонира Directive 2009/24/EC. Това означава, че софтуерът попада в режим, създаден първоначално за литературни и художествени произведения – особеност, която често създава напрежение между технологичната реалност и класическите правни конструкции.

Закрилата възниква автоматично от момента на създаване на програмата. Не е необходима регистрация или друга формалност. Защитени са както изходният и обектният код, така и подготвителният проектен материал, структурата и организацията на програмата, доколкото са оригинални. От друга страна, идеите, алгоритмите и функционалността като такива не са обект на авторскоправна закрила. Този принцип е ясно утвърден в практиката на Съд на Европейския съюз, включително по делото C-406/10 SAS Institute Inc v World Programming Ltd, където се приема, че програмните езици и функционалността сами по себе си не представляват защитимо произведение.

Основното правило в авторското право е сравнително просто: авторът е първоначалният носител на правата върху произведението. Приложено към софтуера, това означава, че разработчикът – физическото лице, което създава кода – придобива правата върху него от момента на създаването му. Именно тук обаче започват и практическите усложнения.

Най-честият източник на спорове е въпросът дали софтуерът е създаден в рамките на трудово правоотношение или по външна поръчка. Разликата е съществена. Когато компютърната програма е разработена от служител в изпълнение на трудовите му задължения, имуществените права върху нея принадлежат на работодателя, освен ако не е уговорено друго. На практика това означава, че програмист, който разработва код като част от служебната си дейност, не може впоследствие свободно да използва този код в друг проект или при конкурентен работодател.

Граничните ситуации обаче далеч не са рядкост. Практиката познава случаи на код, създаден извън работно време, върху лични проекти или чрез използване на собствени устройства. В подобни хипотези решаващо значение имат длъжностната характеристика, реално възложените задачи и връзката между разработката и дейността на работодателя. Именно тук възникват и най-сериозните доказателствени проблеми при евентуален спор.

При договорите за изработка на софтуерен продукт, логиката е различна. За разлика от трудовите правоотношения, тук законът не създава презумпция в полза на възложителя. Това означава, че ако липсва изрична уговорка, правата върху софтуера остават при разработчика, дори възложителят да е финансирал цялата разработка. В практиката това често се оказва неприятна изненада за компании, които приемат, че плащането автоматично им гарантира пълен контрол върху продукта.

Именно поради това договорите за разработка на софтуер имат критично значение. В тях следва ясно да се уреди дали правата се прехвърлят изцяло, дали се предоставя лиценз, какъв е неговият обхват, има ли право на модификация, интеграция, подлицензиране или последващо развитие на продукта. Липсата на подобни клаузи често оставя разрешаването на спора изцяло в ръцете на съда.

В практиката редовно се смесват и две различни правни фигури – прехвърляне на авторски права и лицензиране. Разликата между тях е съществена. При прехвърлянето приобретателят става носител на съответните имуществени правомощия, част от съвкупното авторско право и може самостоятелно да използва, лицензира и защитава софтуера. При лицензията авторът запазва правото върху програмата, а на ползвателя се предоставя само ограничено право на използване в договорените граници. Именно затова лицензът не включва автоматично право на изменение, разпространение или създаване на производни продукти, освен ако това не е изрично уговорено.

Допълнителна специфика внасят и лицензите с „отворен код“. В практиката често се подценява фактът, че „отворен код“ не означава липса на правила. Редица лицензи, като MIT License или Apache License, позволяват сравнително свободно използване, докато други (например GNU GPL) могат да задължат разработчика да разкрие собствения си код при разпространение на производен продукт. Именно поради това проверката на използваните компоненти с „отворен код“ е стандартна част от всеки технологичен due diligence при инвестиции или придобивания.

Софтуерът рядко се изчерпва само с авторското право. В практиката компютърните програми често се защитават и чрез режима на търговската тайна – особено когато става дума за алгоритми, архитектура, вътрешна логика или софтуерни решения със затворен код, които не са публично достъпни. В определени случаи може да се приложи и патентна защита, когато софтуерът е част от техническо решение с т.нар. „технически ефект“, макар европейският подход в тази област да остава сравнително консервативен.

В крайна сметка, най-честите проблеми при интелектуалната собственост върху софтуер не възникват поради липса на правна уредба, а поради неправилно структуриране на отношенията между страните. Реалното разпределение на правата зависи не толкова от интуитивните представи на участниците, колкото от закона, договора и възможността волята на страните да бъде доказана.

Практиката показва, че именно навременното уреждане на въпросите, свързани с интелектуалната собственост, е едно от най-важните условия за избягване на бъдещи спорове, за успешното развитие на технологични проекти и за безпроблемното привличане на инвестиции.

Настоящата публикация е изготвена въз основа на практическия опит на Адвокатско дружество „Мургова & партньори” в областта на технологичното право, интелектуалната собственост и структурирането на IT проекти. Адвокатското дружество консултира местни и международни клиенти по въпроси, свързани с разработка, лицензиране и прехвърляне на права върху софтуер, защита на търговска тайна, SaaS, CRM системи, лицензионни споразумения с крайния потребител (EULA) и при извършване на правен due diligence в рамките на инвестиции, придобивания и корпоративни преструктурирания в технологичния сектор. Натрупаният практически опит показва, че навременното и прецизно уреждане на въпросите, свързани с интелектуалната собственост, е не просто юридически въпрос, а ключов фактор за устойчивото развитие и реалната пазарна стойност на всеки технологичен бизнес.

С развитието на икономиката и бизнеса в дадена държава или регион се повишава и ангажираността на създателите на продукти на интелектуален труд относно защитата на нематериални активи – изобретения, бизнес концепции и стратегии, ноу-хау, обекти на авторски права, създадени в резултат на творческа дейност и др. Наблюдава се повишаване в бдителността на националните и европейските органи, чиито водещ стремеж е осигуряването на устойчива и стабилна правна рамка и икономическа основа, които да дават възможност на творците и изобретателите да развият в пълна степен интелектуалния си потенциал. От друга страна, отворените пазари, практически неограничените възможности за достъп до отдалечени центрове на съсредоточие на бизнес, както и засилващата се роля на изкуствения интелект, поставят нови предизвикателства към иновативните компании, изобретателите и творците.  

В тази светлина в настоящата статия ще разгледаме накратко основните средства, които българският Закон за авторското право и сродните права дава на авторите на творчески продукти, за защита на произведенията им. Допълнително ще спрем по-специално вниманието си на въпроси относно обезщетенията, които българският съд приема за справедливи в случаи на констатирано незаконосъобразно използване на чужди творчески продукти.  

Първото средство за защита на правата на авторите, е в рамките на нарочно производство да предявят искове за:  

• Установяване на нарушението;  
• Преустановяване на констатирано неправомерно ползване или забрана за незаконосъобразна практика, която по някакъв начин накърнява правата на автора;  
• Изземване и унищожаване или предаване на автора на неправомерно произведени екземпляри на произведението и/или на техника, използвана при извършване на констатираните нарушения.  

Важно е да се има предвид, че във всяко от производствата от съществено значение е доказването на авторството върху самото произведение. За тази цел творецът може да ползва всички доказателствени способи – писмени доказателства, данни от трети лица (медии и др.), материални носители (или екземпляри) на произведението, свидетели и включително специфични съдебни екзпертизи. 

На следващо място и с цел предпазване от нанасянето на по-тежки вреди или осуетяване на благоприятно за ищеца съдебно решение, авторът може да поиска налагане на обезпечителни или привременни мерки, изразяващи се в налагане на забрана за извършване на предполагаема неправомерна дейност, отнемане на предполагаемо неправомерно произведени екземпляри, запечатване на обекти и др. подобни.  

Възможни пътища на защита са чрез търсене съдействието на митнически органи (по отношение на специфични стоки под митнически надзор или митнически контрол), както и чрез налагането на принудителни административни мерки (по силата на писмени разпореждания на министъра на културата за преустановяване на нарушение, предприемане на конкретни възстановителни мерки от страна на нарушителя и др.) или на административни наказания (глоби и имуществени санкции) на нарушителите.   

И на последно място стои възможността за образуване на дело за претендиране на обезщетение за нанесените в резултат на неправомерни действия на трети лица имуществени и/или неимуществени вреди. Основната идея на закона, в продължение на общата уредба на деликтното право, е на обезщетение да подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от констатирано нарушение. Идеята на нормативната уредба е да се осигури интегрално и справедливо овъзмездяване на засегнатия автор, което от своя страна да въздейства възпиращо и предупредително както на конкретния нарушител, така и на обществото като цяло. Разбира се, не се изключва възможността за прилагане на субективна преценка при определяне конкретния размер на обезщетението, като във всеки отделен случай се отчитат индивидуалните особености, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението.  

Според утвърдената съдебна практика по подобни казуси, която е сравнително уеднаквена на този етап, основна отправна точка при определяне на дължимото обезщетение (без да представлява ограничение на същото) представлява размерът на обичайното (лицензионно) възнаграждение, което авторът би получил при правомерно отстъпване правото на ползване на конкретното произведение или хонорарът, който би получил при наличие на двустранно договаряне.  

Интерес представляват казусите, в които е налице международен елемент и по-конкретно случаите, в които авторът пребивава преимуществено или основно в една държава, а нарушението е настъпило (произведението е използвано неправомерно от трето лице) в друга държава. В тези случаи се поставя въпросът как следва да се определи лицензионното възнаграждение при правомерно отстъпване на правото на ползване на произведението, тъй като именно то ще се вземе за база и при определяне на размера по-специално на вредите, представляващи пропуснатите ползи за автора. Допълнително и предвид естеството на нарушението, обичайно по подобни дела авторите основателно претендират и им биват присъждани обезщетения за претърпени неимуществени вреди.  

Предвид наблюдаващата се противоречива практика между съдилищата в страната по тези изброени въпроси, в края на миналата 2022 г. беше образувано Тълкувателно дело № 3/2022 г. за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС, в което съдиите следва да се произнесат относно това „кой е водещият пазар за ценообразуване при определяне размера на претърпените имуществени вреди под форма на пропуснато лицензионно възнаграждение, които подлежат на обезщетение по силата на чл. 95 от ЗАПСП“.  

До момента част от съдебните състави приемаха, че размерът на обезщетението следва да се определи според обичайните възнаграждения, приложими на пазара в държавата на пребиваване на автора. Други съдебни състави пък приемаха, че възнагражденията се определят според пазара в държавата, в която е извършено нарушението.  

В същото тълкувателно решение върховните съдии следва да се произнесат и по въпросите дали в обхвата на обезщетението се включват и суми, представляващи направени извънсъдебни разноски за адвокат, както и относно това следва ли във всеки случай на нарушение и претенция за обезщетение на неимуществени вреди последните да подлежат на конкретно доказване от авторите.  

Екипът по „Интелектуална собственост“ в „Адвокатско дружество „Мургова и партньори“ разполага с разнообразна и задълбочена експертиза по подобни казуси във всеки етап на развитието им (първоначален, съдебен и/или извънсъдебен), като следи с интерес развитието на темата. По въпросите, предмет на статията, предстои произнасяне на ВКС с решение, за което ще представим допълнителна информация на последващ етап. 

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.