В обектива

Условията на труд се промениха драстично в последните пет години, вследствие на въвеждането на все повече възможности за работа от разстояние, използването на нови начини за отчитане и контрол на трудовата дейност и нагласите и изискванията на служителите. Голяма част от работодателите вече предоставят възможност за хибриден модел на работа, както и все повече има и такива, които наемат служители на позиции за изцяло дистанционна работа. Всичко това налага актуализиране на нормативната уредба, тъй като последните промени в Кодекса на труда, с които се регулират на тези отношения са от преди повече от 10 години.

Министерство на труда и социалната политика изготви и обяви за общественото обсъждане проект на Закон за изменение и допълнение на Кодекса на труда. Срокът за подложения на съществено обсъждане сред организациите на работодатели и синдикалните организации законопроект изтече на 11.09.2023 г. Предстоят следващите стъпки по финализиране на законопроекта и внасянето му в Народното събрание.

Какви са основните изменения в Законопроекта?

Чрез предложението за изменение и допълнение на Кодекса на труда се цели обновяване законодателни норми, които да уреждат работата от разстояние, начина на определяне на работното време, солидарна отговорност за възнагражденията на подизпълнители и правото на служителите да не бъдат на разположение чрез електронна комуникация в извънработно време.

Основната част от предложените текстове създават дългоочакваната осъвременена регулация на работата от разстояние. В индивидуалния трудов договор следва да бъдат определени:

– мястото на работата от разстояние, когато е различно от седалището на работодателя;

– периодите на работа от разстояние и на работа в помещение на работодателя, при уговорен смесен режим на работа и др. подобни изисквания.

Нови изисквания към работодателите

С допълненията в Кодекс на труда се създава регулационен ред при въвеждането от работодателите на информационни системи за възлагането и отчитането на работата от разстояние. Работодателят трябва да осигурява на работника или служителя:

• писмена информация за вида и обема на свързаните с работата данни, които се събират, обработват и съхраняват в нея и начина на вземане на решенията от тези системи.
• при писмено искане от работника или служителя работодателят или определено от него длъжностно лице следва да провери взетото решение на системата за алгоритмично управление и да уведоми работника или служителя за окончателното решение и
• да предоставя достъп до данните в системата за отработеното от него работно време.

Втората значима промяна за бизнеса е изричното определяне на лицата, които са отговорни за изплащане на трудовото възнаграждение и регламентирането на солидарна отговорност към работниците и служителите между изпълнителя и подизпълнителя. За да възникне това общо задължение работодателят трябва да е пряк подизпълнител по договор за предоставяне на услуги. Промяната е свързана с изискванията на Директива 2014/67/ЕС относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги и създава условия за недискриминационни мерки при регламентиране на отговорност за изплащане на трудовото възнаграждение на работниците и служителите при веригите от подизпълнители.

Промени свързани със задължения и права на работниците при работа от разстояние

Същевременно се създават и нови задължения за работниците или служителите, които извършват работа от разстояние, като те следва:

– да осигурят работно място в помещението, в което да е с достатъчна площ и с условия, позволяващи на им да извършват работата от разстояние без риск за здравето и безопасността и да предоставят на работодателя писмена информация за характеристиките на работно място за извършване на работа от разстояние;

– незабавно да уведоми работодателя, непосредствения ръководител или друго упълномощено лице за всяка злополука на работното място по предварително уговорен ред и начин.

За да бъде гарантиран баланса между работното време и личния живот на работниците или служителите, които извършват работа от разстояние, се предоставя право да не осъществява електронна комуникация с работодателя по време на междудневната и седмична почивка, освен когато в индивидуалния и/или в колективния трудов договор са уговорени условия, при които е допустимо да бъде извършвана такава. Правото на „изключване“ от работен режим е мярка за равнопоставеност между „дистанционните“ работници и останалите служители, за да се осигури ясна времева граница и да се минимизират рисковете от нарушаването на общите разпоредби за време на почивка при отчитане на специфичните работни условия на тези служители.

С предложените промени се осигурява съответствие със съвременните тенденции и европейските стандарти в трудовото законодателство, но първоначалният анализ и становищата към законопроекта предполагат да бъдат прецизирани и разширени предложените разпоредби. Последващите заключения от общественото обсъждане водят до извода за необходимост от по-детайлно отчитане на влиянието на промените върху заинтересованите страни и предоставените от тях предложения за промени в законопроекта, както и очаквано преработване на текстовете, съобразно евентуални предизвикателства пред тълкуването и прилагането на проектните разпоредби.

При подготовката на всеки индивидуален трудов договор с работник или служител, който извършва работа от разстояние, следва в детайли да се изследват всички аспекти на дейността му и приложимите нормативни изисквания. Предвидените в анализирания законопроект изменения предоставят единствено базисна основа за регламентация на работата от разстояние.

Адвокатско дружество „Мургова и партньори“ разполага с екип от подготвени и опитни юристи в областта на трудовото и търговското право, които предоставят съдействие и консултации на клиентите ни по всички трудовоправни въпроси и други договорни отношения. Материалът има информативен характер и не следва да бъде тълкуван като правен съвет. При всеки отделен казус са от значение конкретните факти и обстоятелства, които са и могат да бъдат разнообразни. При нужда от съдействие, може да се свържете с екипа на „Мургова и партньори“ чрез www.murgova.com

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.

В брой 66 на Държавен вестник от 01.08.2023 г. беше публикуван дългоочаквания Закон за държавния бюджет на Република България за 2023 г., който предвижда и някои промени в Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ ) и Кодекса на труда (КТ). С тези промени се въведе едно ново задължение на работодатели със 100 или повече наети лица да изплащат трудовите им възнаграждения само чрез превод или внасяне по платежна сметка в посочена от работника или служителя банка в страната. Промените са в сила от 01.09.2023 г. и с тях се цели повишаване прозрачността при изплащане на възнагражденията и предотвратяване укриването и невнасянето на дължимите данъци и осигурителни вноски чрез разплащания в брой.

Какво предвиждат промените в Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ)?

До настоящия момент законът не се прилагаше по отношение на трудовите възнаграждения. След промените е въведено изключение от този принцип, предвидено в чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗОПБ, задължаващ само работодателите, които имат 100 или повече наети лица. От това следва, че от приложното поле на закона са изключени малките предприятия и микропредприятията.

Новото задължение няма да се прилага и относно трудовите възнаграждения, получавани по договори за краткотрайна сезонна селскостопанска работа по реда на чл. 114а от КТ. То е оправдано и логично, тъй като продължителността на договора по чл. 114а от КТ, е най-малко един ден и не повече от 90 дни в една календарна година.

Плащанията в обхвата на анализираната разпоредба се отнасят само до трудовите възнаграждения по смисъла на Кодекса на труда (глава дванадесета от КТ), но не и за други видове плащания, които работодателят изплаща във връзка и по повод на трудовите отношения. Пример за такива плащания биха били командировъчните пари, компенсационните суми при наем на жилище, обезщетенията при преместване на работника или служителя и др. подобни.

На следващо място, задължението се отнася за плащания, които се извършват единствено на територията на страната. Това е така, защото териториалния обхват на ЗОПБ е ограничен до територията на страната.

Относно изискването плащанията да се извършват чрез превод или внасяне по платежна сметка, следва да се вземат предвид указанията на Министерство на финансите (изх. № УК-3 от 04.04.2011 г.), в които се посочва, че тези плащания могат да се извършват не само чрез банки, но и чрез други доставчици на платежни услуги по платежна сметка (дружества за електронни пари и платежни институции по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи, Европейската централна банка и националните централни банки).

Кои са промените в другите нормативни актове?

Във връзка с изменението на ЗОПБ и с цел синхронизиране на законодателството е въведена и промяна в Кодекса на труда (КТ). Новата алинея 4 на чл. 270 от КТ, предвижда работодатели, със 100 или повече наети лица, да изплащат трудовото възнаграждение само чрез превод или внасяне по платежна сметка в посочена от работника или служителя банка в страната. Досегашният ред предвиждаше трудовото възнаграждение да се изплаща по бонков път само със съгласие на работника или служителя.

В допълнение на това и с цел осигуряване на по-облекчен достъп до банково обслужване на потребителите на платежни услуги – с новия чл. 120а от Закона за платежните услуги и платежните системи се дава възможност на физическите лица да си откриват платежна сметка за основни операции, която ще се обслужва безплатно, когато по нея постъпват и се съхраняват средства от трудови възнаграждения.

Какви са санкциите при неизпълнение на новото законово задължение?

При констатиране на нарушения на въведения от закона ограничителен режим за плащанията в брой, органите на НАП са оправомощени да съставят актове за установяване на административни нарушения на лице, което извърши или допусне извършването на нарушение (платецът на сумата или друго лице което допусне извършването на плащането в брой). Лице, което е допуснало да бъде извършено нарушението би било всяко лице, което с действие или бездействие е допуснало извършването на плащане на сума в брой. Наказанието е глоба в размер 25 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е физическо лице, или с имуществена санкция в размер 50 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е юридическо лице (чл. 5 от ЗОПБ). Предвидени са завишени санкции и при повторно нарушение.

С извършените промени законодателят си е поставил цели, свързани с повишаване събираемостта на постъпленията в държавния бюджет и на прозрачността в отношенията между работодатели и служители. Дали ще бъдат постигнати тези цели е въпрос на последващ анализ и практика след прилагането на новите разпоредби. Ние от АДД Мургова и партньори препоръчваме работодателите, задължени с посочените законодателни промени, да съобразят дейността си с новите изисквания и да въведат промени във вътрешните си политики и правила за изплащане на трудови възнаграждения.

Екипът на АДД Мургова и Партньори разполага с експертен екип в сферата на трудовото и миграционното право, които се грижи за правното съответствие на нашите клиенти работодатели и периодично преглежда и подобрява вътрешните правила и процедури, договори и споразумения със служителите.

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.

На 20 юли 2023 г., на проведено пленарно заседание на Народното събрание, бяха окончателно приети продължително обсъжданите промени в Търговския закон, инкорпориращи института на дружеството с променил капитал (ДПК).

Преди да преминем към разглеждане на промените по същество, както и на правните възможности, които предоставят на компаниите, редно е да отбележим, че новата правна уредба е дългоочаквана стъпка, целяща облекчаване на правния режим на старт-ъп компаниите и адаптиране на нормативните правила към бързите темпове на развитие на бизнеса. Както е отбелязано и в мотивите на законопроекта, утвърждаването на страната ни като център на значителен процент от иновативната дейност на компаниите в Европа, изисква привеждане на нормативната уредба в съответствие с нуждите на бизнеса. По този начин се цели осигуряване на възможност за безпрепятствено стартиране на дейността на старт-ъп компании (включително за набиране на значителни по обем инвестиции, задържане на ключови служители, ясно уреждане на взаимоотношенията с инвеститори), които впоследствие, без излишна административна тежест, могат да се развият включително до нивото на компании, чиито акции се търгуват на регулирани пазари.

Как изглежда правната рамка на ДПК?

Правната уредба се доближава частично до уредбата на дружествата с ограничена отговорност (ООД) и в по-голяма степен до тази на акционерните дружества (АД). Същевременно обаче тя предоставя значителни предимства, които преодоляват недостатъците на вече познатите ни правноорганизационни форми и позволяват на правната рамка да се адаптира спрямо бързо развиващите се бизнес отношения.

Измененията предвиждат, че подобно дружество може да бъде единствено микро- или малко предприятие по смисъла на Закона за малките и средните предприятия. Това ограничение идва да покаже действителната правна воля на законодателя, а именно новата правноорганизационна форма да е на разположение на наистина „прохождащи“ компании. Дружеството може да функционира както при наличие на повече от един съдружник, така и като еднолично. Основен орган на дружеството остава общото събрание (респ. едноличният собственик), в чиито прерогативи е вземането на най-важните решения, свързани с функционирането и съществуването на дружеството въобще.

Интересно е, че на вписване в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ подлежат имената на избрания управител или управителен съвет (броят на членовете на който се залага в приетия от съдружниците дружествен договор), както и избрания начин на представляване, като в регистъра не се публикува публична информация относно собствеността на дяловете в ДПК. Последната следва да се помести в специална за целта книга на съдружниците, като е изрично предвидено, че достъп до нея имат освен съдружниците в дружеството, и трети лица, но не в нейната цялост (а само що се касае до конкретен съдружник) и при условие, че докажат наличието на правен интерес от получаване на информацията.

От друга страна, не се публикува и размерът на капитала на ДПК. Осигурената възможност за установяването му е посредством запознаване с взетите решения на проведено редовно годишно общо събрание за приемане на годишния финансов отчет на дружеството. На същото събрание се вземат решения, с които се установява размерът на капитала към датата на приключване на съответната финансова година, както и как капиталът се е изменил в сравнение с предходната финансова година.

Предвид базовия характер на уредбата, много съществен елемент в организацията на ДПК е дружественият договор, който е предназначен да уреди всички специфични за конкретния нов бизнес права и правоотношения. Последният подлежи на обявяване в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ. С него могат да се предвидят редица отклонения от диспозитивните общи правила, както и разнообразни частни хипотези, които да отговорят на нуждите на конкретната компания. Примери за подобни хипотези (които са или изцяло неприложими, или изключително трудно приложими при познатите ни правноорганизационни форми на дружества) са:

• временна забрана за разпореждане с дялове;
• право на предпочтително изкупуване на дяловете на някой от съдружниците от един или повече от останалите съдружници;
• възможности за контролиране на участващите в дружеството съдружници – юридически лица на база упражнявания върху тях контрол и промените в последния;
• създаване на права за придобиване на дружествени дялове при определени условия (включително от наети лица с цел приобщаването им към визията и бизнес целите на компанията).

Уредбата на новия вид дружество говори за разпределяне на имуществото му под формата на дялове. Същевременно обаче се позволява същите да са разделени на отделни класове (а в този смисъл и предоставящи различни привилегии) и да имат различна номинална стойност (като законовият минимум е 1 стотинка), както и да бъдат предмет на придобиване от самото дружество. Това показва, че новата уредба е заимствала утвърдени позитиви както от структурата на познатите ни ООД, така и от тази на АД.

Така, до известна степен, имуществените права, които предоставя всеки записан дял са сходни с вече познатите имуществени права на съдружниците в ООД и акционерите в АД. От друга страна, разпоредбите на новия вид дружество предвиждат съвсем нови права, част от които бяха изброени по-горе.

Интерес и значителна стъпка в посока дигитализация представляват и разпоредбите, които внедряват електронната форма на комуникация и въобще изразяването на воля особено при процедурите по свикване и провеждане на общото събрание на дружеството. По този начин на практика ще се преодолеят много от затрудненията и формалностите при вземане на решения и ще се осигури гъвкавост в комуникацията между съдружниците.

В обобщение, очакванията на законодателния орган, както и на бизнеса са чрез новата уредба да се отговори по един по-адекватен начин на индивидуалните нужди пред всяка стартираща високотехнологична и иновативна компания, ориентирана към бърз икономически растеж, на взаимоотношенията с нейните инвеститори и ключови служители. Отделно от това, анализите показват, че учредяването на подобни дружества е свързано с по-малка административна тежест и първоначални разходи – въпроси, които се оказват водещи при вземането на решение за стартиране на ново бизнес начинание.

Настоящия материал отразява приетите промени в правната уредба, публично достъпни към 24.07.2023 г. Предстои обнародване на новата нормативна рамка в Държавен вестник.

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.

Сред най-актуалните теми тази година е темата за навлизането и използването на системи с изкуствен интелект в бизнес процесите и в ежедневието ни като ползватели на базирани на технологията приложения. За да предостави възможности за пълноценна интеграция на тази иновация и същевременно да бъдат минимизира рисковете от злоупотреби с нея, Европейския съюз предложи няколко законодателни инициативи, които да спомогнат за създаването на баланс между етичните, правните и пазарните аспекти при регулирането на технологиите с изкуствен интелект.

Какви са основните концепции за създаване на уредба?

В момента Европейската комисия има две значими законодателни предложения относно Регламент за определяне на хармонизирани правила относно изкуствения интелект и Директива за адаптиране на правилата за извъндоговорна гражданска отговорност към изкуствения интелект (Директива относно отговорността във връзка с ИИ).

В проекта на Регламента е дадена дефиниция на „система с изкуствен интелект“. Това е софтуер, разработен с една или повече от техниките и подходите за машинно самообучение, логически и основани на знанието подходи, статистически подходи, методи за бейесовско оценяване и търсене и оптимизация, който може по отношение на даден набор от цели, определени от човек, да генерира резултати, като съдържание, прогнози, препоръки или решения, които оказват въздействие върху средите, с които взаимодействат.

В проекта са определени и нива на риск при ИИ:

• Неприемлив риск, който се отнася до явна заплаха за безопасността, средствата за преживяване и правата на хората;
• Висок риск, който се отнася до важни изрично определени важни сфери;
• Ограничен риск, който се отнася до системи с ИИ със специфични задължения за прозрачност;
• Минимален или никакъв риск, който позволява свободно използване на системата.

По отношение на влиянието върху бизнеса делението на високорискови системи ИИ засяга следните области на действие на системите за:

– биометрична идентификация и категоризация на физическите лица;

– управление и експлоатация на критична инфраструктура;

– набиране или подбор на служители чрез автоматизиран скрининг или филтриране на заявления, за оценяване на кандидатите по време на събеседвания или тестове и за вземане на решения за служебно повишение, както и за прекратяване на трудови правоотношения, за разпределяне на задачите и за наблюдение и оценяване на работата и поведението на лицата при такива правоотношения;

– оценка на кредитоспособността на физически лица или за определяне на техния кредитен рейтинг, с изключение на системите с ИИ, въведени в експлоатация от малки доставчици за тяхна собствена употреба.

Всяка организация, която е взела решение да въведе използването на високорисков софтуер с ИИ, трябва да създаде цялостна система за управление на риска от въвеждането и използването му, която да се интегрира в нейните бизнес операции. Системата трябва да включва опис на всички ИИ системи, използвани от организацията, система за класификация на риска, мерки за смекчаване на риска, независими одити, процеси за управление на риска от данни и структура за управление на ИИ. Преди пускането на пазара или въвеждането в експлоатация на високорискова система с ИИ, доставчикът или упълномощеният представител следва да регистрира тази система в базата данни на ЕС. Доставчиците имат задължение да създадат и документират система за мониторинг след пускането на пазара по начин, съобразен с естеството на технологиите за изкуствен интелект и с рисковете на високорисковата система с ИИ.

Отговорност за вреди, настъпили вследствие на използването на ИИ

Докато Регламентът за ИИ се фокусира главно върху наблюдението и предотвратяването на щети, Директивата за ИИ цели хармонизиране на режима на отговорност при възникването на вреди от системи с ИИ.

С текстовете на Директива се предлага:

• да се адаптират и координират националните режими на отговорност за вреди, причинени от ИИ на всяка от държавите-членки, но без те да бъдат отменени напълно;
• по-лесно да се доказват вредите за пострадалите, включително доказването на връзката между вината на ответника и събитието, състоящо се от действие или бездействие, произтичащи от използването на ИИ системи;
• изискване за оценка на ефективността на мерките и преценка за необходимостта от хармонизиране на други елементи на националното право за непозволено увреждане, включително въвеждането на възможен режим на строга отговорност и изискване за застрахователно покритие;
• баланс между предоставянето на информация в съдебен процес и защитата на търговските тайни, по отношение на високорисковите системи за ИИ.

Директивата за ИИ дава на националните съдилища правомощието да разпоредят разкриването на доказателства от доставчика или друго лице, обвързано от своите задължения, когато доставчикът откаже да изпълни същото искане, направено от пострадалия-ищец или всяко друго лице, което би имало право да поиска това от съда.

Директивата за ИИ предвижда, че когато разкриването на търговска тайна или на предполагаема такава е разпредено в съдебно производство, съответните национални съдилища са упълномощени, с надлежно мотивирано искане от една страна или служебно, да приемат специфични мерки, необходими за опазването на тайната. Съобразно Директива 2016/943 относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване сред тези мерки е възможността за ограничаване на достъпа до документи, изслушвания, записи и преписи до по-малък брой лица и за редактиране на части от решенията, в които се предоставя конфиденциална информация, която може да бъде приета за търговка тайна.

Примери за възможните вреди вследствие на използването на ИИ могат да бъдат:

– проблеми при дизайна и оперирането на системите;

– влагане на базови данни при проектирането на софтуера, които да доведат до дискриминация на потребители;

– изкривяване на анализа на информация и заключението за крайните резултати;

– умишлени злоупотреби;

– кибератаки поради нарушаване на сигурността на системите.

Все още активно се дискутира кой ще носи отговорността при възникването на негативни последици от ИИ и дали тя е за доставчика, вносителя, дистрибутора или ползвател на тези системи? Ако при създаването на софтуера е допусната грешка или е създадена друга предпоставка, която довежда до щети тогава отговорността би следвало да понесе доставчикът, но е възможно тя да бъде споделена с вносителя и дистрибутора, ако те са разпространили система без да проверят дали съответства на стандартите за безопасност, съхраняване, транспортиране и други условия. При конкретната преценка следва да се изясни дали вредата е настъпила поради система, която изначално е била рискова или е използвана умишлено, или непредпазливо от ползвателя и това е довело до негативния резултат.

За да се гарантира оптимална съобразност на инвестицията в технологичното нововъведение за бизнеси, които предприемат стъпки по внедряване на системи с ИИ в дейността си, е от съществено значение да бъде извършен предварителен анализ, включително юридически за съвкупността от рисковете за защитата на личните данни, разпределянето на авторските права, приложимите стандарти за киберсигурност и общите регулаторни изисквания в конкретния бранш.

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.

Всеки работодател и служител се е сблъсквал с административните затруднения, които създава воденето на хартиена трудова книжка особено при нейното обработване, загуба и необходимост от доказване на трудов стаж. Трансферирането на трудовите данни от хартиена среда в електронна е дългоочаквана промяна в трудовото законодателство, което би спомогнало за намаляване на административната тежест върху работодателите, наличието на централизирани данни за трудов стаж и други обстоятелства, позволяващи по-адекватно провеждане на политики по заетост и гарантиране и коректно отразяване на служебния и осигурителен стаж.

В тази връзка на 26.05.2023 г. на първо четене бе приет Законопроект за изменения в Кодекса на труда, с който се въвежда електронната трудова книжка. Предвижда се законопроектът да влезе в сила считано от 01.09.2024 г.

По своята същност трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. В нея се вписват обстоятелства относно данните от личните документи на работника или служителя, неговото образование, уговореното трудово възнаграждение, заеманата длъжност, дата и основание за прекратяване на трудовото правоотношение и други, свързани с трудовите правоотношения.

С промените се създава електронен регистър на заетостта, поддържан от Националната агенция за приходите (НАП), в който ще се вписват всички данни от трудовата книжка или т.нар. съгласно законопроекта „единни електронни трудови записи“. Единният електронен трудов запис е електронен документ, който представлява съвкупност от електронни документи и е официален източник на данни и обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя, както и официален удостоверителен документ за тези данни и обстоятелства.

Работниците и служителите ще имат пълен достъп до въведените данни, а от друга страна работодателите ще имат правото на достъп до данни за наети от тях работници и служители, въведени от предходни работодатели, с изключение на размера на трудовите възнаграждения и обезщетения, които работникът или служителят е получавал при предходни работодатели. Изключението няма да се прилага относно за обезщетенията по чл. 220 (за неспазено предизвестие), по чл. 222, ал. 2 (при прекратяване на трудовото правоотношение поради болест) и по чл. 222, ал. 4 (когато при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят отговаря на условията за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер), и по чл. 224 (за неизползуван платен годишен отпуск) от КТ.

Предвижда се първоначално до 01.09.2024 г.  изпълнителният директор на Националната агенция за приходите съвместно с министъра на електронното управление да изграждат регистъра на заетостта и да попълват първоначалните данни в него на база на регистрите и базите данни на Националния осигурителен институт.

След изграждането на регистъра, в срок до 01.09.2026 г. работодателите ще следва да сканират и изпращат трудовите книжки на служителите си до НАП, която да организира въвеждането им в структуриран вид. Предвид дългия срок, това е минимална административна тежест върху работодателите, като освен това се решава проблема с достоверността и отговорността за коректността на данните. В този период работодателите вписват данните в регистъра, а не в трудовата книжка. Предвидено е в случаите на пенсиониране на лице, за което в регистъра не са вписани данни от работодател, да бъдат вписани от Националния осигурителен институт.

Допълнително, в срок до 01.01.2024 г., следва да се приеме Наредба от министъра на труда и социалната политика и министъра на електронното управление, с която да се уредят форматът на данните, програмните интерфейси и реда за вписване, заличаване и удостоверяване на обстоятелства, както и условията за достъп до данните.

Заложено е работодателите да могат да автоматизират вътрешните процеси чрез системи за управление на човешките ресурси, като автоматично да изпращат данни към регистъра.

Несъмнено въвеждането на електронната трудова книжка ще облекчи административната тежест, която създава хартиената трудова книжка, но е необходимо е да се гарантира сигурността на данните и достъпа до тях в електронния трудов регистър. Допълнително следва да се гарантира на работниците и служителите, че цялата информация, съдържаща се в трудовата книжка до прехвърлянето ѝ в електронен вид ще бъде запазена в цялост, както и следва да се предвиди отговорност за лицата, които въвеждат данни в регистъра.

Ще следим за окончателното приемане на законопроекта и ще ви информираме допълнително за окончателните текстове на измененията в Кодекса на труда.

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.

Обществената динамика в търговския оборот поставя все по-често на дневен ред въпросите, свързани с отговорността на съдружниците в дружество с ограничена отговорност, които едновременно с това си качество осъществяват и функции на управители. В практиката е честа хипотезата, в която някой от съдружниците в ООД съвместява и качеството управител, като с дадени свои действия може да засегне интересите на Дружеството. В този аспект е важно да се уточнят пределите на отговорността и какви санкции са приложими спрямо това лице при извършване на нарушения и неизпълнения на задълженията си спрямо компанията.

С настоящия материал ще се фокусираме именно върху един от въпросите, разгледани с Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС (ТР № 1/2020), свързана с отговорността на съдружника, а именно: Приложима ли е санкцията по чл. 126 от Търговския закон по отношение на съдружник за действия, визирани в чл. 126, ал. 3, т. 1 – 3 от ТЗ, но извършени от него в качеството му на управител или отговорността му може да бъде реализирана само по реда на чл. 145 от ТЗ?

Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 3, т. 1 – 3 от Търговския закон, съдружникът може да бъде изключен от общото събрание след писмено предупреждение, когато:

1. не изпълнява задълженията си за оказване съдействие за осъществяване дейността на дружеството;
2. не изпълнява решенията на общото събрание;
3. действа против интересите на дружеството.

Процедурата по изключването на съдружник от дружество с ограничена отговорност представлява крайна мярка при наличие на изключително съществени, системни и непоправими нарушения на Дружествения договор и закона и най-тежка санкция спрямо съдружника.

В чл. 145 от ТЗ пък е уредена отговорността на управителя и контрольора в дружеството с ограничена отговорност, като съгласно посочената норма същите отговарят имуществено за причинени на дружеството вреди.

До този момент по въпросите, свързани с отговорността на съдружника – управител бе налице противоречива практика на Върховния касационен съд. Според част от съдебните състави се приема, че когато съдружник в качеството си на управител осъществява действия, които попадат в хипотезите на чл. 126, ал. 3, т. 1 – 3 от ТЗ, той може да отговоря единствено за имуществени вреди по реда на чл. 145 от ТЗ. Аргументите за това са, че отговорността на управителя е договорна, произтича от мандатно правоотношение – сключен договор за възлагане на управление, възниква при неизпълнение на задълженията му и има винаги имуществено изражение. Именно по тази причина, тези състави застъпват тезата, че съдружникът не може да бъде изключен от дружеството за действия, извършени от него в качеството му на управител.

Друга част от съдебните състави застъпваха становището, че санкцията по чл. 126 от ТЗ е приложима и спрямо съдружник, който в качеството си на управител е осъществил някои от предвидените в нормата действия.

В актуалното ТР № 1/2020 ВКС приема за правилно второто становище. Съобразно мотивите на върховните съдии, когато управителят, притежава и качеството на съдружник, той има две групи задължения – едните, които произтичат пряко от членственото му правоотношение и правата и задълженията му на съдружник в ООД съгласно закона и дружествения договор, а другата група касае отговорността му съобразно мандатното правоотношение с дружеството, когато е назначен и за управител на същото. При неизпълнение на своите задълженията както управителят, така и съдружникът носят имуществена отговорност за нанесените на дружеството вреди. Както бе посочено и по-горе, спрямо съдружникът може да бъде приложена и допълнителна санкция – да бъде изключен при условията на чл. 126 от ТЗ и визираните в нормата нарушения.

Върховните съдии отбелязват, че когато едно лице съвместява и двете функции, е възможно действията на управителя – съдружник да осъществят някои от фактическите състави на чл. 126, ал. 3, т. 1 – 3 от ТЗ, като няма основание да се ограничат правомощията на Общото събрание да го изключи, в случай че е налице нарушение на тези изисквания. При съвместяване на двете функции е трудно да се разграничи кое действие в какво качество е извършено, като неизпълнение на съответните задължения може да доведе до накърняване или засягане на дружествените интереси. Такова разграничение на задълженията би могло да се направи само в случаите, в които управителят е трето лице, което няма качеството на съдружник. При тази хипотеза той ще носи единствено имуществена отговорност при засягане на интересите на Дружеството.

Именно съобразно изложените съображения, в Тълкувателното решение върховните съдии стигат до крайния извод, че съдружникът – управител може да бъде санкциониран с изключване от Дружеството и за действия, които е извършил в качеството си на управител, които биха могли да се квалифицират като нарушения на чл. 126 от ТЗ, изброени по-горе.

Действително в динамиката на търговския оборот, съдружникът, който осъществява и функции на управител, следва да се въздържа от действия, с които се нарушават интересите на дружеството, да оказва съдействие във връзка с дейността на компанията, както и да изпълнява решенията на Общото събрание, като тези задължения съществуват едновременно. Като особена крайна мярка – изключването на съдружник в ООД, обаче следва да бъде извършено при стриктно спазване на предвидената в ТЗ и Дружествения договор процедура и при наличие на особено съществени нарушения. В противен случай, макар и приложима съобразно цитираното Тълкувателното решение, тази санкция би могла да бъде несъразмерна с извършените нарушения от съдружника – управител и по този начин да се стигне до злоупотреба с права от страна на останалите съдружници, целящи единствено да изключат някой от своите досегашни партньори.

Както процедурата по изключване на съдружник в ООД, така и търсеното на имуществена отговорност са изключително комплицирани процеси, тъй като в много ситуации се касае до настъпил разрив в отношенията между съдружниците, липса на комуникация, загуба на доверие, както и често до цялостно изолиране на някои от бившите партньори от дружествените работи и до поредица от взаимно свързани съдебни дела. В тази връзка препоръчваме дори при първи признаци и/или съмнения за извършени нарушения, своевременно да се обърнете за юридическа консултация към специалисти с опит в областта на търговското право.

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.

Преди по-малко от един месец Върховният касационен съд (ВКС) имаше възможността да се произнесе по спорен в практиката казус, който има пряко касателство с придобиването на недвижими имоти. Постановеното от съда Тълкувателно решение № 4/09.05.2023 г. по т.д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС обхваща ситуация, в която между две страни – продавач и купувач е сключен предварителен договор с правно основание чл. 19 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В разглеждания от съдиите случай e поставен въпросът дали купувачът, който дължи цена по договора, която все още не е платена изцяло или от части, може да предяви конститутивен иск за обявяване на предварителния договор за окончателен (на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД във вр. с разпоредбите на Глава тридесет и първа от Гражданскопроцесуалния кодекс).

Поставения пред Общото събрание на двете колегии въпрос е получил положителния отговор на ВКС.

В постановеното решение съдиите посочват, че във всеки случай един действащ и действителен предварителен договор (съдържащ съществените уговорки между страните) може да се обяви за окончателен по искане на страните. Същественото в разглеждания случай е, че това може да направи купувачът, независимо дали е платил цената по договора (т.е. дали е изправна страна). Макар че върховните съдии разграничават случаите, в които плащането на цената е условие за сключване на окончателния договор, от случаите, в които сключване на окончателния договор не е предпоставено от заплащане на продажната цена, посочения извод се приема за общоприложим.

Важно е да се има предвид, че неплащането на цената може да се дължи както на обективни причини или пречки (напр. липса на съдействие от страна на продавача, липса на друго условие, което следва да се изпълни преди плащането и др.), така и на субективното (виновно) неизпълнение на купувача или на съществуващ между страните правен спор относно нейния размер.

Редно е да се отбележи, че са налице механизми за преодоляване наличието на спор относно цената. Обичайно в тези случаи в практиката някоя от страните изтъква общо възражение за липса на съществено условие на окончателния договор, тъй като цената не е определена по ясен и недвусмислен за двете страни начин. В посочените случаи според утвърдената съдебна практика съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, има правомощието да извлече действително договорената цена в процеса на доказване по делото, като тълкува уговорките на страните и ги съпоставя с изготвена по делото оценителска експертиза или с други събрани по този въпрос доказателства.

Ако липсата на ясно договорена цена може да се преодолее по тълкувателен път, не е възможно по тълкувателен път да се извлече индивидуализацията на имота. Затова страните следва много ясно да индивидуализират предмета на сделката – недвижимия имот, което важи с особена важност по отношение на имотите в процес на строителство, които възникват на един по-късен етап.

Не следва да се пренебрегва обстоятелството и по какъв начин страните са дефинирали предмета на договора – дали като право на строеж за изграждане на определен обект, или като право на собственост, тъй като това обстоятелство има значение и за момента, от който предварителния договор може да се обяви за окончателен. В посочените случаи (предвид комплексния характер на подобни договори) е важно да се закрепят по ясен начин сроковете на завършване на съответните етапи от строителството. Нерядко в практиката се наблюдават затруднения в обявяването на подобни договори за окончателни и отхвърляне на предявени искове по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ако не е ясно в действителност за какво точно страните са се договорили (т.е. липсва съществено условие, което би залегнало в окончателния договор) и съдът не може да извлече действителната им воля на базата на правилата на тълкуване (т.е. какъв е предметът на сделката помежду им).

Предвид горното, един подходящ и сигурен начин за всяка от страните е да дефинират предмета на договора чрез препратка към съществуващи и одобрени строителни книжа (ако имотът е в етап на строеж). Ако се касае за вече съществуващ имот, то той следва да бъде дефиниран в договора между страните с поне три от границите си. В последния случай площ, конструкция, трайно предназначение, начин на обикновено ползване и други допълнителни белези имат спомагателно, но не и водещо значение спрямо индивидуализацията на имота с граници.

Горното изложение идва да покаже каква съществена част от оборота ползва института на предварителния договор. Основните предимства на същия се състоят в това, че на един подготвителен етап той позволява на страните да закрепят по недвусмислен начин уговорките си в правен акт с обвързваща сила, който да им даде ясна представа относно последващото развитие на отношенията помежду им (насрещни ангажименти, срокове и план на действие и прочие).

Ето защо е от съществено значение всяка страна да подходи отговорно към сключването на предварителен договор, като включително се обърне към доверен консултант с опит по подобни казуси, особено когато предмет на договора е недвижим имот – вече построен и съществуващ или такъв в процес на строителство.

Екипът на АДД Мургова и Партньори притежава дългогодишен опит и задълбочена експертиза в консултирането и изготвянето на предварителни договори, защитаващи по-най добър начин интересите на договарящите страни. Процесуалният ни опит дава спокойствие и сигурност на клиентите ни, както при воденето на преговори, сключване и изпълнение на договори, така и при защитата на правата им в рамките на съдебни спорове. Материалът има информативен характер и не следва да бъде тълкуван като правен съвет. При нужда от консултация или допълнителна информация по повод повдигнатите въпроси в настоящия материал, бихте могли да се свържете чрез https://murgova.com/

Статията е публикувана и в Колонката на Мургова и партньори в сайта на списание „твоят БИЗНЕС“.