Публикации маркирани с ‘#икономика’

В дигиталната икономика софтуерът отдавна не е просто технически продукт. За много компании той е основният актив, върху който се изгражда цялата бизнес стойност – независимо дали става дума за мобилно приложение, вътрешна корпоративна система, SaaS платформа или специализиран индустриален софтуер. Именно затова въпросът кой притежава правата върху компютърната програма има не само юридическо, но и сериозно икономическо значение.

На практика именно тук възникват и най-честите недоразумения. Много възложители приемат, че щом са платили разработката, автоматично придобиват и правата върху резултата. Разработчиците, от своя страна, често остават с впечатлението, че всеки код, написан лично от тях, им принадлежи независимо от контекста, в който е създаден. Истината обикновено е по-сложна и зависи от конкретното правоотношение, в рамките на което е разработен софтуерът.

В българското право компютърните програми са защитени като обект на авторското право по реда на Закон за авторското право и сродните му права, който транспонира Directive 2009/24/EC. Това означава, че софтуерът попада в режим, създаден първоначално за литературни и художествени произведения – особеност, която често създава напрежение между технологичната реалност и класическите правни конструкции.

Закрилата възниква автоматично от момента на създаване на програмата. Не е необходима регистрация или друга формалност. Защитени са както изходният и обектният код, така и подготвителният проектен материал, структурата и организацията на програмата, доколкото са оригинални. От друга страна, идеите, алгоритмите и функционалността като такива не са обект на авторскоправна закрила. Този принцип е ясно утвърден в практиката на Съд на Европейския съюз, включително по делото C-406/10 SAS Institute Inc v World Programming Ltd, където се приема, че програмните езици и функционалността сами по себе си не представляват защитимо произведение.

Основното правило в авторското право е сравнително просто: авторът е първоначалният носител на правата върху произведението. Приложено към софтуера, това означава, че разработчикът – физическото лице, което създава кода – придобива правата върху него от момента на създаването му. Именно тук обаче започват и практическите усложнения.

Най-честият източник на спорове е въпросът дали софтуерът е създаден в рамките на трудово правоотношение или по външна поръчка. Разликата е съществена. Когато компютърната програма е разработена от служител в изпълнение на трудовите му задължения, имуществените права върху нея принадлежат на работодателя, освен ако не е уговорено друго. На практика това означава, че програмист, който разработва код като част от служебната си дейност, не може впоследствие свободно да използва този код в друг проект или при конкурентен работодател.

Граничните ситуации обаче далеч не са рядкост. Практиката познава случаи на код, създаден извън работно време, върху лични проекти или чрез използване на собствени устройства. В подобни хипотези решаващо значение имат длъжностната характеристика, реално възложените задачи и връзката между разработката и дейността на работодателя. Именно тук възникват и най-сериозните доказателствени проблеми при евентуален спор.

При договорите за изработка на софтуерен продукт, логиката е различна. За разлика от трудовите правоотношения, тук законът не създава презумпция в полза на възложителя. Това означава, че ако липсва изрична уговорка, правата върху софтуера остават при разработчика, дори възложителят да е финансирал цялата разработка. В практиката това често се оказва неприятна изненада за компании, които приемат, че плащането автоматично им гарантира пълен контрол върху продукта.

Именно поради това договорите за разработка на софтуер имат критично значение. В тях следва ясно да се уреди дали правата се прехвърлят изцяло, дали се предоставя лиценз, какъв е неговият обхват, има ли право на модификация, интеграция, подлицензиране или последващо развитие на продукта. Липсата на подобни клаузи често оставя разрешаването на спора изцяло в ръцете на съда.

В практиката редовно се смесват и две различни правни фигури – прехвърляне на авторски права и лицензиране. Разликата между тях е съществена. При прехвърлянето приобретателят става носител на съответните имуществени правомощия, част от съвкупното авторско право и може самостоятелно да използва, лицензира и защитава софтуера. При лицензията авторът запазва правото върху програмата, а на ползвателя се предоставя само ограничено право на използване в договорените граници. Именно затова лицензът не включва автоматично право на изменение, разпространение или създаване на производни продукти, освен ако това не е изрично уговорено.

Допълнителна специфика внасят и лицензите с „отворен код“. В практиката често се подценява фактът, че „отворен код“ не означава липса на правила. Редица лицензи, като MIT License или Apache License, позволяват сравнително свободно използване, докато други (например GNU GPL) могат да задължат разработчика да разкрие собствения си код при разпространение на производен продукт. Именно поради това проверката на използваните компоненти с „отворен код“ е стандартна част от всеки технологичен due diligence при инвестиции или придобивания.

Софтуерът рядко се изчерпва само с авторското право. В практиката компютърните програми често се защитават и чрез режима на търговската тайна – особено когато става дума за алгоритми, архитектура, вътрешна логика или софтуерни решения със затворен код, които не са публично достъпни. В определени случаи може да се приложи и патентна защита, когато софтуерът е част от техническо решение с т.нар. „технически ефект“, макар европейският подход в тази област да остава сравнително консервативен.

В крайна сметка, най-честите проблеми при интелектуалната собственост върху софтуер не възникват поради липса на правна уредба, а поради неправилно структуриране на отношенията между страните. Реалното разпределение на правата зависи не толкова от интуитивните представи на участниците, колкото от закона, договора и възможността волята на страните да бъде доказана.

Практиката показва, че именно навременното уреждане на въпросите, свързани с интелектуалната собственост, е едно от най-важните условия за избягване на бъдещи спорове, за успешното развитие на технологични проекти и за безпроблемното привличане на инвестиции.

Настоящата публикация е изготвена въз основа на практическия опит на Адвокатско дружество „Мургова & партньори” в областта на технологичното право, интелектуалната собственост и структурирането на IT проекти. Адвокатското дружество консултира местни и международни клиенти по въпроси, свързани с разработка, лицензиране и прехвърляне на права върху софтуер, защита на търговска тайна, SaaS, CRM системи, лицензионни споразумения с крайния потребител (EULA) и при извършване на правен due diligence в рамките на инвестиции, придобивания и корпоративни преструктурирания в технологичния сектор. Натрупаният практически опит показва, че навременното и прецизно уреждане на въпросите, свързани с интелектуалната собственост, е не просто юридически въпрос, а ключов фактор за устойчивото развитие и реалната пазарна стойност на всеки технологичен бизнес.

В контекста на подготовката на България за членство в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), националното законодателство в областта на обществените поръчки претърпя промени, насърчаващи устойчиви модели на потребление. Ключов момент в този процес е приемането на Наредба № Н-1 от 23 юли 2024 г. за екологичните изисквания към определени продукти, предмет на обществени поръчки, обнародвана в Държавен вестник (бр. 64 от 30.07.2024 г.).

В настоящия материал ще акцентираме върху новите императивни изисквания и тяхното отражение върху практиката на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) и Върховния административен съд (ВАС).

Какво предвижда Наредба № Н-1/2024 г.

Наредбата въвежда задължителни минимални екологични изисквания. Нейната основна цел е да стимулира пазарното търсене на екологосъобразни и иновативни продукти, без да натоварва излишно администрацията при поръчки на ниска стойност. Изискванията са приложими само за публични възложители при процедури, чиято стойност надвишава праговете по чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗОП.

Регулацията обхваща четири специфични продуктови групи, избрани заради техния значим екологичен отпечатък: копирна и графична хартия, почистващи препарати и услуги, компютърно оборудване и храни/кетъринг услуги.

Възложителите разполагат с оперативна самостоятелност да внедрят тези изисквания или чрез техническите спецификации, или като показатели в критериите за възлагане.

Как доказваме съответствие и икономически ефект?

За доказване на екологичните характеристики на продуктите (хартия, препарати, компютри) се приемат такива, които са в зависимост от продуктовата група:

Екомаркировки тип I, напр. Екомаркировката на ЕС или еквивалентни; Техническа документация на производителя; Протокол от изпитване от орган за оценяване на съответствието; Сертификати; Доказателства за енергийни характеристики (ETEC), като напр. резултати от изпитвания и изчисления или протоколи от акредитирани лаборатории; Доказателства за неизползване на опасни вещества (хлор и бром), като напр. данни от изпитвания по стандарти БДС и дори декларации от производителя; Енергиен стикер и др.

При храните и кетъринга е въведено изискване за минимален дял биологични продукти, като тук важи правилото за пропорционалност – биологичните продукти трябва да присъстват във всяка отделна група храни (месо, мляко, плодове и др.), което предотвратява формалното изпълнение на изискването чрез доставката само на един вид евтини и тежки продукти. В тази група изискуемите документи, с които се доказва съответствие са: Сертификати, Декларации за съответствие; Стандартни оперативни процедури, Планове, Инструкции.

Практика на КЗК и ВАС

Прилагането на екологични изисквания, известни като „зелени обществени поръчки“, се ръководи от принципите на пропорционалност, недискриминация и прозрачност.

1. КЗК стриктно следи за спазването на Наредба № Н-1. Липсата на изискуеми документи, като сертификати за биологични продукти или планове за управление на отпадъците, е категорично основание за отстраняване на участник (Решение № Акт-1152/04.12.2025 г. по преписка КЗК/850/2025 г.). Важно е да се отбележи, че общи системи за безопасност на храните (напр. HACCP) не се приемат за еквивалент на специфичните екологични изисквания (Решение № Акт-998/30.10.2025 г. по преписка КЗК/773/2025 г.).

2. Критерии за подбор и ISO 14001: Като честа грешка в практиката се отчита незаконосъобразното изискване на сертификат ISO 14001 (Решение № АКТ-980-05.10.2023 г. на КЗК; Решение по адм.д. № 420/2022 г. на АС-Велико Търново). Съдилищата и КЗК приемат това изискване за ограничително, когато то не е пряко свързано и пропорционално на предмета на поръчката (например при консултантски услуги в областта). Обратно, при доставка на съдове за отпадъци такова изискване е допустимо, ако е предвидена възможност за еквивалентни мерки.

3. Технически спецификации и оценка: Съдебната практика (ВАС) изрично изисква ясно разграничение между критериите за подбор (годност на участника) и показателите за оценка (качество на офертата), за да се избегне нарушение на чл. 70, ал. 12 от ЗОП, дори и когато те са в областите на „зелени поръчки“ – виж напр. Решение № 10660/09.10.2024 г. по адм.д. №7297/2024 г. на ВАС. В Решение № 11762 от 05.10.2017 г. по адм.д. 7577/2017 г., ВАС приема, че показател „Мерки за опазване на околната среда“ в техническото предложение е законосъобразен показател за оценка и не представлява недопустимо смесване с критериите за подбор.

4. Яснота на изискванията: Съдилищата приемат, че екологичните изисквания трябва да бъдат ясни, конкретни и обективно оценими. В Решение № 7364 от 17.06.2021 г. по адм.д. 13417/2020 г., ВАС потвърждава налагането на финансова корекция, тъй като изискването за представяне на „организационни мерки, съответстващи на препоръките за зелени обществени поръчки“ е било неясно, създавало е предпоставки за субективна преценка и е ограничило конкуренцията

Ключови принципи

Въвеждането на задължителни екологични критерии поставя пред възложителите задачата -да превърнат устойчивите изисквания в работещ елемент от подготовката и изпълнението на поръчките. Практиката показва, че успешните „зелени“ процедури се основават на три ключови действия: прецизно формулиране на техническите спецификации, реалистична оценка на пазарните възможности и ефективен контрол върху изпълнението на договорите. Когато тези елементи са налице, екологичните критерии, заложени в “зелените обществени поръчки” не водят до ограничаване на конкуренцията, а до по‑качествени доставки, по‑ниски разходи в жизнения цикъл и по‑голяма правна сигурност за възложителя.

Екипът на Адвокатско дружество „Мургова и партньори“ осигурява цялостно юридическо обслужване на клиентите, чиято дейност следва да бъде съобразена със ЗОП – възложители и изпълнители,  като консултираме и съдействаме за нормативно съответствие на дейността на възложител/изпълнител; за подготовка на документации/оферти; за оформяне на документи в процеса на възлагане; за процесуално представителство по дела; за изменения на договори за обществени поръчки; за подготовка на документи по вътрешни и външни проверки; а така също и в приложението на разпоредбите на ЗОП по Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление. При нужда от консултация или допълнителна информация по повод повдигнатите въпроси в настоящия материал и други в материята, бихте могли да се свържете с нас чрез https://murgova.com/